Eдна усмивка и ухание на пясък, по който са валяли цяла нощ лилави ириси. Луна,с кристален блясък, две чаши бяло вино, глътчица разкош...

...аз съм неверница и не съм от покорните. Не ставам за куче,ни за любима жена. Вярвам във ереси.Кръвта ми езическа, гореща по цигански, ще ти отрови съня...



Хвани ми мълния със гола длан, небе. Целувай тази тръпка на парцали. И ако искам пак сърцето ми да спре кажи ми, че това е болка стара, че облаците нямат си сърца, но пак се носят леки и красиви, че като дъжд вали в душата ми тъга и после много мокра си отива...

Глътка поезия

  • ***

    Фото форум

  • ***

    И още за душата

    Слaдко от лято

    Нaпълнете тенджерaтa със слънце. Добaвете поне килогрaм от усмивки. Букетче зa цвят. Няколко aромaтa от спомени. Две–три щaстливи въздишки. Четири–пет слaдки целувки. Влюбените погледи ... по желaние. Щипкa звезден прaх, зa дa не се зaхaросa. Сервирa се сутрин върху бисквиткa с кaфето.

  • <$Победителите не ги съдят...$>
    Гавот, Ваше Величество!

    Хляб и сол след дълъг глад и неутолима жажда

    В душата 
    на черна лилия
    Новолунието се ражда.
    Орисаното ще се сбъдне,
    пропеят ли първи петли.
    Топи се нощта.
    Жажда...
    Жажда...
    Жажда.
    Адски огън
    в очите на мрака
    гори.
    Бяла роба
    и боси стъпки.
    Отворените ми длани
    неуловимото ще уловят.
    Протяжен стон
    на дълги,
    дълги
    нервни тръпки...
    Само в този миг,
    само сега,
    когато
    грозните предчувствия
    още спят
    пожелай си магия,
    пожелай си мълчешком 
    да пристъпя.
    Да бъда нежна,
    с непохватността 
    на първата 
    сътворена жена.
    В езерата на очите ти
    тайните си да изкъпя-
    до последната,
    до голото острие на греха,
    с което ще прережем
    грапавата минута...
    Хляб и сол
    на една бедняшка софра.
    Простотата е ключа
    за вратата на Рая,
    зад която чака
    онази 
    пречистваща всичко
    светлина.

    ~~~~~~~~~~~~~~~~

    Прозявка за флейта и флирт на сбогуване 

    Той събира сърца и отминава,
    както вехтошарят, 
    който идва винаги в петък,
    в бакалията котките се бият 
    за карантия,
    а влакът пак 
    поне с половин час закъснява.
    Следобедите са все тъй 
    лениво-небрежни
    и загръщат в облаци суетата си.
    Няма да вали,
    росата е плакала
    за нещо, което не разбрах...
    Лоши навици
    карат кокетките да се кискат игриво
    и да флиртуват по залез
    с очите си
    иззад ветрилата им
    падат лотоси
    накъсани на листчета,
    вместо хартия,
    на която няма кой да напише
    къде и в колко се срещат 
    свършено с минало ,
    нещо имаше там 
    за езика на цветята,
    но спомените ми са все
    като старо сирене-
    изсъхнали и почти почернели,
    готик музика не подхожда за танци,
    обличам си кожата, нали ми е втора...
    В полунощ имам среща със Дявола.
    Върви си по пътя,
    няма да ти дам сърцето си.
    ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~


    Дъжд и светулки

    Жарава беше...
    Ти недей! 
    Не пипай...
    Че огън от душата 
    Тъй гори
    И рани не зарастват
    Ех, не хлипай
    Мъжът не плаче,
    Зъбите стисни
    Не поругавай
    С думи любовта ми
    За да опазиш някак
    Своята душа
    Когато за сърцето ми 
    Се хвана
    То стана люлка
    И те залюля
    Не беше полет
    Но пък страст си беше
    Пропадне
    Със шемет 
    С див копнеж
    И грешна бях
    Не знаеш как болеше
    Но болката
    Не буди в мене страх
    Защото ме побърква 
    Тишината
    В която дишаш тихо
    Като смърт
    Косиш дъха ми
    Нежност нелюбима
    В мен рови гневно
    Сляпа като кърт

    ...
    Жарава беше...
    Дъжд във мен вали
    Превърнах тялото си
    В плачеща цигулка 
    И нека всеки спомен догори
    Превръщайки се
    В гаснеща светулка
    ~~~~~~~~~~~~~~~

    Има ли противоотрова или сме обречени да умираме ... сами ?

    Отровата е в хорските души.
    Не пресъхва. Сълзи.
    А цветята умират.
    Топлим в пазва приятел.
    Змия?!
    Може би.
    Но душите ни 
    са обречени да изстиват
    и да скитат по пътища
    в сомнамбулен транс
    нощем,
    с окъсани мисли
    боси и полуголи.
    Аз не знам защо
    и колко ли още
    за капка милост 
    душата ми ще се моли.
    Може би съм неверна, 
    може би нетърпима,
    храм за прокажени илюзии,
    късче хляб корав и сух,
    но искам тихо 
    в една приказна бяла зима
    да ме убие болката
    и да ме оплаче 
    с шепот дрезгав и глух...

    Дали след това 
    ще се съживят цветята
    и душите ще станат не глетчери, 
    а дъги?!
    Не знам - бъдещето не ми е познато.
    Аз не съм съвършена...
    но не си и Ти.
    ~~~~~~~~~~~

    Гавот, Ваше Величество!

    По горните етажи на мъглата
    прозорците затварят тънки пръсти
    на борове планински. Страх в душата
    се свива. Падат сенки тежки, гъсти.
    И статуята на свирача тъжен
    се вглежда в онзи замък, там на хълма,
    където всеки стигнал мъж е длъжен
    наздравица да вдигне. Спи на хълбок
    в покоите на здрача тишината,
    а мишките на залеза се гонят.
    Мелодия на лютни, смях, стакато.
    От каменни стени сълзи се ронят.
    Въздишат в` факлите души 
    на бивши хора,
    инфантата е приказно красива.
    Последен танц, по скулата умора
    се плъзва в капка пот, горчи, изстива.
    След малко ще угаснат светлините
    и газеничетата пред иконите ще пушат.
    Стар паднал ангел дълго ще се скита
    сред спомените и в покоя ще се вслушва

    Етикети: , , , , , , ,