<$Победителите не ги съдят...$>
Догма
| Не изстивай Написаното ще остане. Това в душите ще умре. От думи са най-страшни рани. Какво без птици е небе?- Обърнат кош със синя слама и скърцащ в зъбите ми прах. И любовта била за двама. Да ме обичаш те е страх. И криеш беззащитно тяло в черупката на наглостта. Нима ти нямаш огледало, да блесне в него нежността , да се огледа тишината на споделеното, на топлина. Без огън вътре във сърцето, е само дума любовта- като изстинала камина, на изоставен празен дом, като размазана картина, сатир циничен, тъжен, хром. О, стига жалки оправдания, че тоз сарказъм е живот! Ще ни разказват в куп предания. Сега построй ми ешафод. Убий ме там, но не изстивай! Бъди, какъвто искам аз- от лъч по нежен на Луната, последен мой, любовен час. ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~ Догма Дали е догма да си малко луд и сам с желанията си-бодли да се раздираш? Макар и трън от роза, но боли. От някой горе писаното не разбираш. И тръгват чувствата ти призори на път, от който много малко се завръщат, а върналите се са странни и гори в очите адски огън. С тъмен крясък разлитат се куп прилепи над зид, обрасъл със бръшлян и диви рози. Руши се камък. Стенещ, лепкав звук в ушите блъсва с глъхнеща угроза. Дали умеем да градим от тишина забравените сгради на копнежа, които крият нашта самота, а нощем ни прегръщат много нежно? Оголените нерви са стрели, с които стреля нервната ни вяра. Мишените? Мишените, уви, са все далечни, като малки гари, в ранимо близък изгрев, който спи на топка свит под одеало старо и всяка болка гледа със очи...- там зло небе крилете си затваря, премръзнало, отнесено мълчи и все повтаря се, повтаря се, повтаря. Дали е догма целият живот? ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~  По-нежно от дъх на перушинка По твърдия ръб на очите ти искам да мина и нека кървя, нека болката ближе кръвта, която по босите мои, наивни години процежда се плахо.Все още съм нежна жена. Не искам живота със зъби от гняв да ми скърца, не искам да вярвам че кучета хапят деня и той наранен, тъжно в сумрака падащ да куца, с висяща от джоба разкъсана, стара тъга. Когато докосна лицето ти, искам да чувствам пропарила хладно мъничка, твоя сълза, да знам, че дори да съм зла не е рано, ни късно, а точно навреме да вляза във твойта душа. Аз няма да буйствам, ще бъда мишле, перушинка, танцуваща весело в тъмната и топлина. Да се разтопя като крехка, красива снежинка, макар и да знам, че топейки се, там ще умра, това е надежда, илюзия, всъщност е всичко, което жадувам, което ми носи покой. Последна росинка по връхче на остра тревичка, която в зори ще изпиеш...Не бързай. Постой! ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~ Завий ме Запази ме! Кървави са дните ми. Загръщат се в парцалена зора и пак остават голи и отритнати, не мога своя свят да съхраня. Бичуват часове противоречия. Сълзите са метални, блед седеф, от който тръгват луди междуречия- накъсан, див, готически релеф. Пълзя по змийски и криле защо са ми, щом нямам спомен как лети се с тях, щом нощите ми лабиринти са, орисани да бъдат пълни с много грях и страх?! Запази ме! Мокра и единствена, принцеса върху грахово зърно. С обятията си, невинна и пречистена, завий ме и не питай пак - защо! Етикети: болка, догма, жена, завий, ме, нежна, перушинка, плахо |
posted by Lady Ge at 9:02
