Eдна усмивка и ухание на пясък, по който са валяли цяла нощ лилави ириси. Луна,с кристален блясък, две чаши бяло вино, глътчица разкош...

...аз съм неверница и не съм от покорните. Не ставам за куче,ни за любима жена. Вярвам във ереси.Кръвта ми езическа, гореща по цигански, ще ти отрови съня...



Хвани ми мълния със гола длан, небе. Целувай тази тръпка на парцали. И ако искам пак сърцето ми да спре кажи ми, че това е болка стара, че облаците нямат си сърца, но пак се носят леки и красиви, че като дъжд вали в душата ми тъга и после много мокра си отива...

Глътка поезия

  • ***

    Фото форум

  • ***

    И още за душата

    Слaдко от лято

    Нaпълнете тенджерaтa със слънце. Добaвете поне килогрaм от усмивки. Букетче зa цвят. Няколко aромaтa от спомени. Две–три щaстливи въздишки. Четири–пет слaдки целувки. Влюбените погледи ... по желaние. Щипкa звезден прaх, зa дa не се зaхaросa. Сервирa се сутрин върху бисквиткa с кaфето.

  • <$Победителите не ги съдят...$>
    Победителите не ги съдят
    Чакаш наградата си,
    господарю мой.
    Дългите битки
    много мечове потрошили
    лягат в пантеона
    на Времето.
    Ти си му пълновластен господар,
    макар и за кратко.
    Наслади му се! Имаш сили
    на черна пантера,
    на горд боен слон.
    Поредно сражение,
    а после - забрава.
    Връщаш се с победа,
    кървав и помъдрял-
    галеник на Съдбата
    и Бойната слава.
    Тази нощ е гореща.
    Аз съм в твоята власт.
    С нетърпение чакаш
    да разкъсаш воала
    и да пиеш наслада
    от плътта ми
    с нежна страст.
    Не робиня - любима.
    Арфа среброструнна
    ти е моето тяло.
    ~~~~~~~~~~~~
    Когато се затворят очите на светлината

    Виждал ли си уловена
    във вълчи капан сърна,
    как се мята подивяло
    от болката създание?
    Има мигове, в които
    и аз се чувствам така,
    за милост моли
    изтерзаното съзнание.

    Ако душата е пеперуда
    и освободена отлети
    там, където Носталгията
    спи в чашките
    на анемични асфодели,
    дали сълзичка по бузата ти
    плахо ще пропълзи,
    дали сърцето ти горест ще уцели?

    Нарече "злоба" отчаянието ми,
    думите ни бяха тъмни и зли,
    затвориха се
    очите на светлината,
    обърна ми гръб,
    теб от това не те боли,
    но ти не знаеш
    какво значи думата "приятел".

    ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~


    Нещо като "Лунната соната"

    Има ме...
    В една роза
    над клавишите на пиано,
    които по пълнолуние
    свирят сами.
    Тъмна е нощта,
    бродят в мрака неприбрани
    разпилените ми,
    много дръзки мечти.
    Дали под листенцата жълти
    ще звучи Лунната соната
    и розата вехнейки,
    ще ухае на споделена тишина
    или просто
    по клавишите
    светлината на Луната
    ще се чупи
    и плаче,
    но не с моите,
    нито с неговите очи?
    Това не знам.
    Но обличам своята нежност,
    днес е черна
    и много прозрачна
    като воал.
    Музика по пълнолуние,
    трепети неизбежни...
    Господи, замълчи,
    ти си знаеш
    как безумно ми е жал!
    ~~~~~~~~~~~~~~~~~
    Сенките на въпроси, глухи за отговорите

    Има ли коридор между световете?
    Кое е това пусто място,
    в което душата ми броди сама?
    Полуздрач, цъфтящо
    из сенките отровно цвете,
    от аромата му злачен
    боли ме тъпо глава.
    Може ли нежността
    като нектар да се изпие?
    Горчив ли бе вкусът на моята,
    та я изхвърли и кристала строши?
    Казваше, че ме обичаш,
    толкова чисто бе небето,
    колкото сега е мрачно,
    всеки миг ще завали
    и ако тези дъждовни капки
    са големи и хладни,
    дали във всяка една
    ще се отразяваш ти,
    затворен в спомените ми -
    неразумни и жадни,
    превърнати в облаци,
    опушено-розови
    и безумно сами?
    ~~~~~~~~~~~~
    Счупеното просто не върви

    Красива ли е счупената чаша, Sol,
    със тези ръбчета, които като рани
    пълзят по вчерашното съвършенство?
    Залепен
    ранява пръстите копнежът.
    Миг блаженство...,
    след който пада болката,
    троши се и кърви.
    Лепим и плачем,
    но е твърде късно.
    Повтарям си крещейки-
    не боли...,
    но знам, че лъжа се.
    Усещам го.
    Влудява.
    И мръсно е.
    И нямам днес очи,
    да видя нещо вече изживяно.
    Рендосано дърво е
    моето пиано
    без пръстите на нежната ми страст
    и музиката в него
    няма думи.
    Ни име. Нито тишина.
    Горя от срам.
    Подземната река на моите чувства
    троши за кой ли път без жал деня.
    И искам да го върна,
    но уви..,
    да ти прошепна, че не мога днес без тебе,
    но счупеното просто не върви.
    През рамото си гневно го хвърли.
    А мене...знаеш...-
    дявол да ме вземе!
    И хич недей със мен да идваш ти.

    Етикети: , , , , , ,

    Вятърът носи пера от уморени птици
    Разсипани карамфили
    по пътеки от злачна мъгла,
    дълги сенки унили,
    влачещи в тъмното
    блещукащата си плахо душа,
    аз не знам още колко има
    до онзи миг, в който ти,
    в който аз
    ще се докоснем, съгрешили
    да се мислим за богове,
    вярващи, че е в нашата власт
    целият свят в краката си да сложим
    и от думи рози и ириси да валят,
    когато мисля за теб,
    настръхва моята кожа,
    чувствам такъв неистов глад,
    че до последната клетка се забравям
    и само тогава съм птица с уморени крила,
    милувка с пера е нещо несравнимо,
    а какво ли е да те помилват с душа ?
    ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
    Изгорено от живи въглени

    Обичаш да ти задават въпроси.
    Тишината има нежния дъх
    на соната за пиано и четири очи.
    Прости ми, че често болка ти носих.
    Научих се да те чувам,
    дори, когато упорито мълчиш.
    Казваше, че лекувам душата ти,
    а после станах отрова-
    халюциноген някакъв
    с дълготраен ефект.
    Горчива промяна...
    Прав си, не ще и слово,
    преход такъв не е поносим,
    нито лек,
    но аз си научих уроците
    в празнотата
    на толкова нощи,
    в които сама бълнувах
    и в треска горях.
    Наречи ме луда,
    но аз вярвам, че още
    има въглени живи
    в привидно тъй мъртвия
    между двама ни
    от огнище прах.
    ~~~~~~~~~~~~


    В три без десет

    Нощите ми са гриви на коне,
    в които се е вкопчил вятърът.
    Мирис на пот
    и изгоряло от страст небе
    капе в тъмното.
    Продадени са билетите
    за театъра,
    в който главната роля
    все не се пада на теб,
    нищо че наизуст
    репликите и знаеш.
    Така е в живота.
    Справедливост...,
    та няма накъде,
    но ние сме горди
    и ти за аплодисментите ми
    нехаеш.
    В три без десет
    ще пропее първи петел
    и тъмното
    в сенките ще се скрие.
    Тихо е...
    Ех, Дяволът ме взел,
    така те искам,
    че съм готова да те убия!
    ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
    Една блестяща капка

    Светиш в ръката ми - плаха звездица,
    приличаш ми на голяма, искряща сълза,
    дали си душата на плаха девица,
    освободена от тленния плен на плътта
    или си усмивка на слънчево зайче,
    когато зад облак е скрит слънчев диск?
    Не зная, не питам,разстройваш ме, май че
    и рукват куп думи по белия лист.
    Въпроси и нежност, тревога и ласка,
    рисуват копнежи и шепот унил
    се свлича по гордо лице с грим и маска,
    дали пък зад тях моят свят се е скрил?

    Етикети: , , , , , ,

    Шепи, пълни с дъжд

    Проливно...
    И внезапно...
    Заваля.
    Настръхналата кожа
    на небето
    е хладна,
    плува в локви синева,
    така сияйна,
    спира ми сърцето.
    Прозорецът,
    превърнат в клон цъфтящ,
    по който кацат
    мокри пеперуди,
    ухае на дъжда,
    той не е наш,

    но колко чувства,
    колко нежност буди.
    И искам още дълго
    да вали,
    но без светкавици
    и облаци трещящи.
    Навярно някъде
    с дъжда си бъбриш ти
    и капят мигове
    от времето
    искрящи.
    ~~~~~~~~
    В дълбокото заглъхват гласовете

    Щом се разбиеш върху острите скали,
    дали душата ти ще стане пеперуда?
    Ако проплаче Бездната
    и дяволски боли,
    дали все още е възможно чудо?
    Забулена в мъгла неотразимост,
    парцалени войници -скучни дни,
    на гръб понесли моята ранимост,
    която никой този път не ще спаси
    и искам да крещя, да бъда луда,
    дано пробия в нищото отвор
    и голото си тяло в таз заблуда
    да облека,
    но Бездната шепти със жлъч -
    ПОЗОР!
    Троши часовника,
    затваря ми вратите,
    в басейн опразнен,
    без вода - последен скок.
    Дали, защото слепи са очите,
    затуй греша? Провалът е дълбок
    и посадила своето "Не мога"
    в пустинята на утрешните дни,
    обръщам гръб на Дявола и Бога
    и тихо моля: просто остави!

    ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~


    Ветре северен...

    Нещо зад мен.
    Някой, който във тъмното стене.
    Гасне дългият ден.
    Онзи порив жесток роден е,
    дошъл да руши и души да преде
    като коприна.
    Дреха на мръзнеща самота
    да дари, после тихо ще си замине,
    а аз бавно ще слизам
    по дремещите калдаръми
    на тесни улички,
    към морето притихнало,
    виждам в сумрак готически кулички-
    замък цял от кристал,
    черен като слънце студено,
    угаснало
    чака моята кръв,
    да се влее безсилна
    в неясното,
    но дали ще го стопли,
    като вече не знам да обичам
    и с очи ослепяващи
    азбуката на светлината
    едва-едва, трудно сричам?
    По-добре изгори ме,
    ветре северен
    с мълнии- змии,
    от праха ми дано
    торнадо диво да се извие
    и да вдигне, захвърли
    всичко пошло, безкрайно жестоко
    долу, чак в преизподнята,
    много, бездънно дълбоко.
    ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
    Отплава галерата

    Галерата отплава...Ти си роб
    и ще гребеш с веслата,
    докато те има.
    Живял на юг,в един далечен град,
    където не познават
    снежна зима.
    А тук е късна есен и вали,
    морето подивява и надига
    вълна подир вълната.
    Къси дни,
    в които слънцето изстива,
    не достига.
    Кървяща пот по мускулеста гръд
    и резки от камшика парят, пишат,
    какво е казват, да си нищ и роб,
    дали си струва окован да дишаш.
    Снежинка първа... После цял рояк.
    Но ти не виждаш, тъмно е във трюма
    и хапе полуздрачът, съска чак,
    изтрива миналото като с мръсна гума.
    Вали снегът, той робство не познал
    с морето се целува и нехае,
    че долу в тъмното с в сърце забит кинжал
    умира свободата.Идва краят.

    Етикети: , , , , , , , ,

    Догма
    Не изстивай

    Написаното ще остане.
    Това в душите ще умре.
    От думи са най-страшни рани.
    Какво без птици е небе?-
    Обърнат кош със синя слама
    и скърцащ в зъбите ми прах.
    И любовта била за двама.
    Да ме обичаш те е страх.
    И криеш беззащитно тяло
    в черупката на наглостта.
    Нима ти нямаш огледало,
    да блесне в него нежността ,
    да се огледа тишината
    на споделеното, на топлина.
    Без огън вътре във сърцето,
    е само дума любовта-
    като изстинала камина,
    на изоставен празен дом,
    като размазана картина,
    сатир циничен, тъжен, хром.
    О, стига жалки оправдания,
    че тоз сарказъм е живот!
    Ще ни разказват в куп предания.
    Сега построй ми ешафод.
    Убий ме там, но не изстивай!
    Бъди, какъвто искам аз-
    от лъч по нежен на Луната,
    последен мой, любовен час.
    ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
    Догма

    Дали е догма да си малко луд
    и сам с желанията си-бодли
    да се раздираш?
    Макар и трън от роза, но боли.
    От някой горе писаното не разбираш.
    И тръгват чувствата ти призори на път,
    от който много малко се завръщат,
    а върналите се са странни и гори
    в очите адски огън. С тъмен крясък
    разлитат се куп прилепи над зид,
    обрасъл със бръшлян и диви рози.
    Руши се камък. Стенещ, лепкав звук
    в ушите блъсва с глъхнеща угроза.

    Дали умеем да градим от тишина
    забравените сгради на копнежа,
    които крият нашта самота,
    а нощем ни прегръщат много нежно?
    Оголените нерви са стрели,
    с които стреля нервната ни вяра.
    Мишените? Мишените, уви,
    са все далечни, като малки гари,
    в ранимо близък изгрев, който спи
    на топка свит под одеало старо
    и всяка болка гледа със очи...-
    там зло небе крилете си затваря,
    премръзнало, отнесено мълчи
    и все повтаря се, повтаря се, повтаря.

    Дали е догма целият живот?
    ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~


    По-нежно от дъх на перушинка

    По твърдия ръб на очите ти искам да мина
    и нека кървя, нека болката ближе кръвта,
    която по босите мои, наивни години
    процежда се плахо.Все още съм нежна жена.
    Не искам живота със зъби от гняв да ми скърца,
    не искам да вярвам че кучета хапят деня
    и той наранен, тъжно в сумрака падащ да куца,
    с висяща от джоба разкъсана, стара тъга.
    Когато докосна лицето ти, искам да чувствам
    пропарила хладно мъничка, твоя сълза,
    да знам, че дори да съм зла не е рано, ни късно,
    а точно навреме да вляза във твойта душа.
    Аз няма да буйствам, ще бъда мишле, перушинка,
    танцуваща весело в тъмната и топлина.
    Да се разтопя като крехка, красива снежинка,
    макар и да знам, че топейки се, там ще умра,
    това е надежда, илюзия, всъщност е всичко,
    което жадувам, което ми носи покой.
    Последна росинка по връхче на остра тревичка,
    която в зори ще изпиеш...Не бързай. Постой!
    ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
    Завий ме

    Запази ме! Кървави са дните ми.
    Загръщат се в парцалена зора
    и пак остават голи и отритнати,
    не мога своя свят да съхраня.
    Бичуват часове противоречия.
    Сълзите са метални, блед седеф,
    от който тръгват луди междуречия-
    накъсан, див, готически релеф.
    Пълзя по змийски и криле защо са ми,
    щом нямам спомен как лети се с тях,
    щом нощите ми лабиринти са, орисани
    да бъдат пълни с много грях и страх?!
    Запази ме! Мокра и единствена,
    принцеса върху грахово зърно.
    С обятията си, невинна и пречистена,
    завий ме и не питай пак - защо!

    Етикети: , , , , , , ,

    Плисък на тъмна вода
    Самотна е моята лодка.
    Тази сива мъгла като дим
    има пръсти от хладна стомана.
    Къса времето.Още ли спим?
    И защо все пропадам отново
    и се будя във лодка? Сама.
    Плиска тъмна вода с цвят - отрова,
    а край мен дреме нищото.Зла
    и продажно покорна се стеле
    с поглед сив отегчена тъма,
    тя зове, тя се милва, тя стене
    и сади из кръвта ми цветя.
    Диви ириси, призрачно бели
    и тинтяви-звънчета шептят
    заклинания.Питам къде ли
    е ключът , да се върна назад.
    Да отключа вратата към тебе,
    да забравя, че много боли
    и когато в прегръдка ме вземеш
    да затворя щастлива очи.
    ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
    Горчиво  

    Изпий си кафето.
    Нищо, че ти горчи.
    С много захар ще стане фалшиво.
    Сладкото днес е в моите очи.
    Пий от тях! Те полека изстиват.
    И топи се ароматният дим във небе,
    протегнато към птича песен.
    Сърцето ми днес е на гарван сърце.
    В сенките на миналото стине плесен.
    Две красиви усмивки. Дума-две. Тишина.
    След малко ще станем. Пътят чака.
    Аз ще тръгна наляво, ти направо върви,
    там където разрежда се мракът.

    ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

    Кобила бяла

    Не идвай с черен кон,
    нощта е тъмна
    и бялото , аз знам, че ще блести,
    ще хапе мрака,
    няма да осъмнем,
    ако ни хванат стражите ми зли,
    но черното поглъща светлината
    и ако гушнеш ме на коня,
    там пред теб,
    докато стигнем свободата,
    ще съм черна,
    с душа загърната в вдовишки,
    тежък креп
    и няма нежността ми да е твоя,
    останала робиня на нощта,
    дори сълзите ти с дъха ми да се слеят,
    ще бъде късно, тъй да се спася.
    Не идвай с вран жребец,
    дори и силен,
    послушай ме-кобила избери
    сребристо бяла,горда и красива,
    на нея ти далеч ме отнеси.
    ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
    Виновница мъгла

    Ако ти подам ръка
    и не я приемеш,
    кажи, че виновна е
    гъстата мъгла,
    която ти е попречила
    да се докоснеш до мене,
    а може би аз съм призрак,
    пленница на нощта
    и чезнат очертанията ми,
    като дим се люлея,
    минавам покрай теб
    и оставям дъх на
    вехнещи бели цветя.
    Дали отново да цъфтя ще посмея,
    сред тази смразяваща твоя душа.

    Етикети: , , , , , , , ,