<$Победителите не ги съдят...$>
Шепи, пълни с дъжд
Проливно... И внезапно... Заваля. Настръхналата кожа на небето е хладна, плува в локви синева, така сияйна, спира ми сърцето. Прозорецът, превърнат в клон цъфтящ, по който кацат мокри пеперуди, ухае на дъжда, той не е наш, но колко чувства, колко нежност буди. И искам още дълго да вали, но без светкавици и облаци трещящи. Навярно някъде с дъжда си бъбриш ти и капят мигове от времето искрящи. ~~~~~~~~ В дълбокото заглъхват гласовете Щом се разбиеш върху острите скали, дали душата ти ще стане пеперуда? Ако проплаче Бездната и дяволски боли, дали все още е възможно чудо? Забулена в мъгла неотразимост, парцалени войници -скучни дни, на гръб понесли моята ранимост, която никой този път не ще спаси и искам да крещя, да бъда луда, дано пробия в нищото отвор и голото си тяло в таз заблуда да облека, но Бездната шепти със жлъч - ПОЗОР! Троши часовника, затваря ми вратите, в басейн опразнен, без вода - последен скок. Дали, защото слепи са очите, затуй греша? Провалът е дълбок и посадила своето "Не мога" в пустинята на утрешните дни, обръщам гръб на Дявола и Бога и тихо моля: просто остави! ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~  Ветре северен... Нещо зад мен. Някой, който във тъмното стене. Гасне дългият ден. Онзи порив жесток роден е, дошъл да руши и души да преде като коприна. Дреха на мръзнеща самота да дари, после тихо ще си замине, а аз бавно ще слизам по дремещите калдаръми на тесни улички, към морето притихнало, виждам в сумрак готически кулички- замък цял от кристал, черен като слънце студено, угаснало чака моята кръв, да се влее безсилна в неясното, но дали ще го стопли, като вече не знам да обичам и с очи ослепяващи азбуката на светлината едва-едва, трудно сричам? По-добре изгори ме, ветре северен с мълнии- змии, от праха ми дано торнадо диво да се извие и да вдигне, захвърли всичко пошло, безкрайно жестоко долу, чак в преизподнята, много, бездънно дълбоко. ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~ Отплава галерата Галерата отплава...Ти си роб и ще гребеш с веслата, докато те има. Живял на юг,в един далечен град, където не познават снежна зима. А тук е късна есен и вали, морето подивява и надига вълна подир вълната. Къси дни, в които слънцето изстива, не достига. Кървяща пот по мускулеста гръд и резки от камшика парят, пишат, какво е казват, да си нищ и роб, дали си струва окован да дишаш. Снежинка първа... После цял рояк. Но ти не виждаш, тъмно е във трюма и хапе полуздрачът, съска чак, изтрива миналото като с мръсна гума. Вали снегът, той робство не познал с морето се целува и нехае, че долу в тъмното с в сърце забит кинжал умира свободата.Идва краят. Етикети: вятър, галера, гласове, дъжд, кожа, прозорец, роб, светкавици, свобода |
posted by Lady Ge at 10:41
