<$Победителите не ги съдят...$>
Победителите не ги съдят
| Чакаш наградата си, господарю мой. Дългите битки много мечове потрошили лягат в пантеона на Времето. Ти си му пълновластен господар, макар и за кратко. Наслади му се! Имаш сили на черна пантера, на горд боен слон. Поредно сражение, а после - забрава. Връщаш се с победа, кървав и помъдрял- галеник на Съдбата и Бойната слава. Тази нощ е гореща. Аз съм в твоята власт. С нетърпение чакаш да разкъсаш воала и да пиеш наслада от плътта ми с нежна страст. Не робиня - любима. Арфа среброструнна ти е моето тяло. ~~~~~~~~~~~~ Когато се затворят очите на светлината Виждал ли си уловена във вълчи капан сърна, как се мята подивяло от болката създание? Има мигове, в които и аз се чувствам така, за милост моли изтерзаното съзнание. Ако душата е пеперуда и освободена отлети там, където Носталгията спи в чашките на анемични асфодели, дали сълзичка по бузата ти плахо ще пропълзи, дали сърцето ти горест ще уцели? Нарече "злоба" отчаянието ми, думите ни бяха тъмни и зли, затвориха се очите на светлината, обърна ми гръб, теб от това не те боли, но ти не знаеш какво значи думата "приятел". ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~  Нещо като "Лунната соната" Има ме... В една роза над клавишите на пиано, които по пълнолуние свирят сами. Тъмна е нощта, бродят в мрака неприбрани разпилените ми, много дръзки мечти. Дали под листенцата жълти ще звучи Лунната соната и розата вехнейки, ще ухае на споделена тишина или просто по клавишите светлината на Луната ще се чупи и плаче, но не с моите, нито с неговите очи? Това не знам. Но обличам своята нежност, днес е черна и много прозрачна като воал. Музика по пълнолуние, трепети неизбежни... Господи, замълчи, ти си знаеш как безумно ми е жал! ~~~~~~~~~~~~~~~~~ Сенките на въпроси, глухи за отговорите Има ли коридор между световете? Кое е това пусто място, в което душата ми броди сама? Полуздрач, цъфтящо из сенките отровно цвете, от аромата му злачен боли ме тъпо глава. Може ли нежността като нектар да се изпие? Горчив ли бе вкусът на моята, та я изхвърли и кристала строши? Казваше, че ме обичаш, толкова чисто бе небето, колкото сега е мрачно, всеки миг ще завали и ако тези дъждовни капки са големи и хладни, дали във всяка една ще се отразяваш ти, затворен в спомените ми - неразумни и жадни, превърнати в облаци, опушено-розови и безумно сами? ~~~~~~~~~~~~ Счупеното просто не върви Красива ли е счупената чаша, Sol, със тези ръбчета, които като рани пълзят по вчерашното съвършенство? Залепен ранява пръстите копнежът. Миг блаженство..., след който пада болката, троши се и кърви. Лепим и плачем, но е твърде късно. Повтарям си крещейки- не боли..., но знам, че лъжа се. Усещам го. Влудява. И мръсно е. И нямам днес очи, да видя нещо вече изживяно. Рендосано дърво е моето пиано без пръстите на нежната ми страст и музиката в него няма думи. Ни име. Нито тишина. Горя от срам. Подземната река на моите чувства троши за кой ли път без жал деня. И искам да го върна, но уви.., да ти прошепна, че не мога днес без тебе, но счупеното просто не върви. През рамото си гневно го хвърли. А мене...знаеш...- дявол да ме вземе! И хич недей със мен да идваш ти. |
posted by Lady Ge at 11:14
