Хляб и сол след дълъг глад и неутолима жажда
В душата
на черна лилия
Новолунието се ражда.
Орисаното ще се сбъдне,
пропеят ли първи петли.
Топи се нощта.
Жажда...
Жажда...
Жажда.
Адски огън
в очите на мрака
гори.
Бяла роба
и боси стъпки.
Отворените ми длани
неуловимото ще уловят.
Протяжен стон
на дълги,
дълги
нервни тръпки...
Само в този миг,
само сега,
когато
грозните предчувствия
още спят
пожелай си магия,
пожелай си мълчешком
да пристъпя.
Да бъда нежна,
с непохватността
на първата
сътворена жена.
В езерата на очите ти
тайните си да изкъпя-
до последната,
до голото острие на греха,
с което ще прережем
грапавата минута...
Хляб и сол
на една бедняшка софра.
Простотата е ключа
за вратата на Рая,
зад която чака
онази
пречистваща всичко
светлина.
~~~~~~~~~~~~~~~~
Прозявка за флейта и флирт на сбогуване
Той събира сърца и отминава,
както вехтошарят,
който идва винаги в петък,
в бакалията котките се бият
за карантия,
а влакът пак
поне с половин час закъснява.
Следобедите са все тъй
лениво-небрежни
и загръщат в облаци суетата си.
Няма да вали,
росата е плакала
за нещо, което не разбрах...
Лоши навици
карат кокетките да се кискат игриво
и да флиртуват по залез
с очите си
иззад ветрилата им
падат лотоси
накъсани на листчета,
вместо хартия,
на която няма кой да напише
къде и в колко се срещат
свършено с минало ,
нещо имаше там
за езика на цветята,
но спомените ми са все
като старо сирене-
изсъхнали и почти почернели,
готик музика не подхожда за танци,
обличам си кожата, нали ми е втора...
В полунощ имам среща със Дявола.
Върви си по пътя,
няма да ти дам сърцето си.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Дъжд и светулки
Жарава беше...
Ти недей!
Не пипай...
Че огън от душата
Тъй гори
И рани не зарастват
Ех, не хлипай
Мъжът не плаче,
Зъбите стисни
Не поругавай
С думи любовта ми
За да опазиш някак
Своята душа
Когато за сърцето ми
Се хвана
То стана люлка
И те залюля
Не беше полет
Но пък страст си беше
Пропадне
Със шемет
С див копнеж
И грешна бях
Не знаеш как болеше
Но болката
Не буди в мене страх
Защото ме побърква
Тишината
В която дишаш тихо
Като смърт
Косиш дъха ми
Нежност нелюбима
В мен рови гневно
Сляпа като кърт
...
Жарава беше...
Дъжд във мен вали
Превърнах тялото си
В плачеща цигулка
И нека всеки спомен догори
Превръщайки се
В гаснеща светулка
~~~~~~~~~~~~~~~
Има ли противоотрова или сме обречени да умираме ... сами ?
Отровата е в хорските души.
Не пресъхва. Сълзи.
А цветята умират.
Топлим в пазва приятел.
Змия?!
Може би.
Но душите ни
са обречени да изстиват
и да скитат по пътища
в сомнамбулен транс
нощем,
с окъсани мисли
боси и полуголи.
Аз не знам защо
и колко ли още
за капка милост
душата ми ще се моли.
Може би съм неверна,
може би нетърпима,
храм за прокажени илюзии,
късче хляб корав и сух,
но искам тихо
в една приказна бяла зима
да ме убие болката
и да ме оплаче
с шепот дрезгав и глух...
Дали след това
ще се съживят цветята
и душите ще станат не глетчери,
а дъги?!
Не знам - бъдещето не ми е познато.
Аз не съм съвършена...
но не си и Ти.
~~~~~~~~~~~
Гавот, Ваше Величество!
По горните етажи на мъглата
прозорците затварят тънки пръсти
на борове планински. Страх в душата
се свива. Падат сенки тежки, гъсти.
И статуята на свирача тъжен
се вглежда в онзи замък, там на хълма,
където всеки стигнал мъж е длъжен
наздравица да вдигне. Спи на хълбок
в покоите на здрача тишината,
а мишките на залеза се гонят.
Мелодия на лютни, смях, стакато.
От каменни стени сълзи се ронят.
Въздишат в` факлите души
на бивши хора,
инфантата е приказно красива.
Последен танц, по скулата умора
се плъзва в капка пот, горчи, изстива.
След малко ще угаснат светлините
и газеничетата пред иконите ще пушат.
Стар паднал ангел дълго ще се скита
сред спомените и в покоя ще се вслушва
Етикети: гавот, жажда, прозявка, роса, светлина, сол, флейта, хляб
